Безплатни ПРЕССЪОБЩЕНИЯ И НОВИНИ ОТ АГЕНЦИИТЕ И КОМПАНИИТЕ

Новини от агенциите

ГАБРИЕЛА ГЕОРГИЕВА - 20 ГОДИНИ НА ОПЕРНА СЦЕНА!


VARBANOV PUBLIC RELATIONS


ГАБРИЕЛА ГЕОРГИЕВА - 20 ГОДИНИ НА ОПЕРНА СЦЕНА!

Изтъкнатата оперна певица с международно признание – сопранът Габриела Георгиева, която е сред водещите солисти на Софийската опера и балет, чества 20 години на сцената на първия оперен театър у нас. Обичаната певица - от публиката и колегите си, отпразнува своя творчески юбилей със спектакъла „Норма“. Представяме я в интервю, в което разказва за нейния забележителен и уникален професионален път, за причините да избере оперното пеене за своя професия, за знаковите хора и обстоятелства през годините, за златните уроци, които ще помни винаги, за щастието – в живота, и на сцената.

- Честит юбилей, г-жо Георгиева! И на добър час! Респект и аплаузи за всички творчески и професионални постижения, които Габриела Георгиева е постигнала и за върховете, които е изкачила с таланта си. 

- Радвам се, че наистина имам до себе си много качествени и добри хора, изключително слънчеви и наистина всеотдайни колеги! Има едно много хубаво отношение между нас, една топлина, една хармонична колегиалност. Обичам ги и без тях не бих се чувствала добре на сцената, защото е много важно да усещаш подкрепата от всички тях.

Имам една много сладка случка с Дани Дамянов от “Атила”. Изведнъж, в антракта, започна да ми тече кръв от носа. Отидох при него и му казах: "Дани да не се притеснявай, взела съм в себе си памук. Просто те моля, ако изведнъж започне да ми тече кръв от носа по време на спектакъла, докато пеем, просто ми дай знак, защото може и да не усетя и да не разбера!". "Добре, миличка, няма проблем!", ми отговори той. После забелязах, че беше взел в себе си салфетка и памук, за да е готов, ако нещо се случи с мен, да ми се притече на помощ и да реагира светкавично.

Ето такива едни мили жестове и човешката съпричастност на колегите ми ме сгрява, защото зная и усещам, че имам до себе си съмишленици, и че съм с истински приятели на една сцена.

- Изключително важно е това, което казвате - и за живота, и в професията, и в този труден свят, в който живеем днес, да се чувстваме на място и да сме заобиколени от хора, които ни обичат и помагат ...

- Щастливка съм в това отношение! Щастлива съм, че имам едно прекрасно семейство! И двамата ми мъже - и малкият, и големият са изключителни. Винаги ми дават и показват своята подкрепа, винаги са ми опора, винаги се отнасят с едно огромно разбиране към онова, което правя и към ангажираността ми.

Знаете ли, много трудно е за човек на изкуството понякога да разбере сам себе си, да се проумее и да осмисли всичко. Давам си сметка, че е много трудно да съжителстват с човек, който живее и мисли денонощно за новата си роля, която трябва да изгради, за характера и вътрешния живот на героя си, непрекъснато размишлява и анализира, за да влезе в кожата на следващ и следващ персонаж. Това е живот сякаш в един паралелен свят, в който живее артиста. Непрекъснато ти се върти нещо от в съзнанието ти, на втори план изниква идея или решение за образа, който търсиш да създадеш и изградиш. Това е един непрекъснат процес, който е в теб. И колкото да се стремиш да се изключиш, за да останеш в реалния живот, творческата мисъл и природа на певеца и артиста са някак по-силни и надделяват. Моето семейство успява винаги да ме подкрепя, да е с мен. Най-близките ми се стараят да не ме натоварват, помагат ми във всяко едно отношение особено, когато съм под напрежение - с нова роля, преди дебют или когато ми предстои премиера. Благодарна съм им, че са до мен и съм щастлива с тях! Трябва да кажа, че в живота си всичко съм получавала не много лесно, даже доста трудно бих казала. А понякога - в последния момент, когато вече си казвам, че няма шанс нещо да стане. И точно тогава вземе, че стане, нещата се отварят и нареждат по най-добрия начин!

Всичко при мен идва, като че с малко закъснение! Късно дебютирах - на 31 години. Но пък нещата се нареждат както трябва и всичко се получава добре! Щастлива съм, че имам до себе си хора - и в професията, и в личен план, които много ме подкрепят и които много ми вярват.

Даже понякога, в професията, имам чувството, че повече ми вярват другите хора, отколкото самата аз на себе си ... Това не е особено хубаво качество, но от друга страна си мисля, че ако човек пък много-много вземе да си повярва - ще отиде в друга посока, която със сигурност не е добра за човек на изкуството.

- Ключът към успеха, и според мен, е именно в това: човек да търси, да е недоволен от постигнатото, да си поставя нови цели, да се стреми към съвършенството във всяко едно нещо, което прави. Да Ви върна много назад и нека да разкажем на нашите читатели как Габриела Георгиева избра операта? И защо? Силата на съдбата подрежда картите, обстоятелствата и пътя на всеки човек. И винаги в точния миг и чрез точните обстоятелства, за да ни покани на предопределения бал с или без маски, в който е писано да участваме. Та как Габриела Георгиева пое по пътя на оперния артист?

- Никога не съм предполагала, че ще се занимавам с опера. Завърших химически техникум, но така се стече животът ми, че съдбата ме тласна към Музикалния театър, където постъпих на работа в дамската шивалня. И всъщност там - срещайки се с прожекторите, с магичната сцена, с артистите, с този живот, който е специфичен само за един театър си дадох сметка, че това е нещото, което ме привлича неудържимо. Благодарение на моите колеги се запознах и започнах да пея с Милка Драгнева, светла й памет! След това ме свързаха с друга педагожка – Милка Ганева, която беше преподавател в Музикалното училище. От нея разбрах, че мога да кандидатствам за извънреден клас по пеене там, защото вече бях завършила средното си образование. И така постъпих в нейния клас. След като Ганева се пенсионира, се прехвърлих в класа на Жасмина Костова. Почти щях да прехвърля възрастовата граница за кандидатстване в Музикалната академия, което обстоятелство наложи много бързо да започна подготовката си на кандидат - студентка. Слава Богу интуицията ми подсказа, че моят педагог трябва да бъде единствено и само професор Руско Русков. Помня, че доста дълго време упорствах и настоявах да ме заведат и да ме представя точно на него в Академията, където можех да избирам след плеядата големи и все именити професори – педагози. Но, бях твърдо убедена и настоявах да бъда точно в класа на Руско Русков. Така и стана, влязох от първия път на кандидатстването ми.

Това е моят път. Уж всичко стана случайно, но съм сигурна, че нищо не става случайно. Ето, например, много обичах да играя народни танци, но така се стекоха обстоятелствата в живота ми, че се оказа, че имам проблемни стави на коленете и трябваше да се откажа от народните танци. Това за мен беше голям удар, защото не си представях живота без танци. А всъщност сега, от позиция на времето, мисля, че това е бил един знак, че това не е моя път и е трябвало съдбата и Бог, по някакъв начин, да ме отклонят във вярната посока на развитие.

Каквато и да е тази сила, която съществува, и в която аз вярвам, тя ме пренасочи към музиката и към операта, към оперното пеене. Вярвам, че в живота ни няма случайни неща!

- Е да! Съдбата и Бог имат своите планове за всеки един от нас. А днес можем да кажем със сигурност, че сме благодарни, че сте „избягала“ от химията и народните танци, за да имаме днес оперната звезда Габриела Георгиева. Всичко се подрежда така, както трябва да стане! Важното е да намерим своя път и да останем на него! Кои са знаковите моменти, без които днес Габриела Георгиева нямаше да чества 20 години на сцената? И знаковите хора във Вашия професионален път?

- Първият човек, който искам да откроя, е професор Руско Русков. Влязох и завърших при него като мецосопран в Музикалната академия, както вече казах, давайки си сметка сега, вече и като педагог, че един глас, който е по-богат, с по-широк диапазон не винаги е пределно ясно и сигурно, още в началото на развитието му, как точно ще бъде определен и воден. Е, сега си давам сметка, че може би наистина е бил по-добрия вариант да ме водят като мецосопран. Проф. Русков е важен за моя път и моето изграждане като певица, защото след като завърших ми предложи веднага да стана негов асистент - в класа му в Нов български университет, а по-късно неговият асистент тогава в Музикалната академия – сега професор Свилен Райчев, ме привлече за преподавателска дейност в Академията. Мисля, че точно това изигра основна роля да успея толкова бързо да превключа, да потърся промяна. Доколкото завърших във Вокалния факултет като мецосопран, а трябваше да направя трансформация в сопран. За това преосмисляне ми помогна много педагогическата ми дейност. Много бързо започнах да си давам сметка къде самата аз греша, намирайки решения на вокалните проблеми в работата ми със студентите.

Другият човек, който има голяма роля в развитието ми е Петър Дворски. Той без колебание ме покани да участвам в един майсторски клас през 99-а година, а още на следващата - да открия неговия фестивал в Чехия, без значение дали ще пея мецосопранов или сопрано в репертоар, остави на мене самата да избера. Важното бе, че повярва в мен стопроцентово. Неговата подкрепа ме окрили, а и усещах гласа си как хвърчи във височините, как има блясък и пробивност, как носи всички характеристики на сопрановия тембър. Това ме убеди, че трябва да продължа като сопран.

По-късно имах щастието да се срещна с Гена Димитрова, която по онова време се подготвяше с “Джоконда” за турне в Япония - първото турне на Софийска опера. Тя е първият човек, с когото съм работила като сопран. Замина след време в чужбина, защото нейните ангажименти продължаваха. Калуди Калудов - нашия голям тенор, започна да провежда майсторски класове и аз се явих на прослушване при него. Той ме прие в неговия клас и благодарение на него се случиха моите дебюти на оперната сцена. Първият ми дебют, през март във Варненска опера с “Трубадур”, беше като продължение на неговия майсторски клас и съвместната му колаборация с Варненска опера. Със сигурност трябва да подчертая, че той ми даде този начален старт. По-късно, само месец след дебюта ми, Христина Ангелакова - директор на Софийска опера по онова време, го покани да пее в „Дон Карлос” и “Бал с маски”. Той прие поканата да гостува, но настоя да участват и две негови ученички. Ето така попаднах в Софийската опера - с Амелия от “Бал с маски”, пак благодарение на Калуди Калудов. Наистина той е ключов човек за моята кариера, доколкото знаем колко важен е дебютът за всеки певец, колко важно е някой да повярва в теб, да ти окаже доверие, да те подкрепи, да даде шанс, за да се чуе името ти. А и няма нищо по-ценно от това, да застанеш до педагога си в дебютния си спектакъл и да усещаш енергията и подкрепата, които той ти дава, защото той не мислеше за себе си!

- Кои са златните уроци, които всеки един от тези знакови имена за съвременното българско оперно изкуство остави в съзнанието Ви през годините?

- Отговаряйки на въпроса Ви, бих искала да отбележа още един много важен човек в моя път - пианистката Елена Каралийска! Тя беше първата, която се осмели да застане срещу мен един ден и буквално да ме хване за реверите и да ми каже: “Виж какво, дай си сметка какво искаш да правиш?!”. Това беше период, когато в бях в самото начало на своята преподавателска дейност, все още не бях тръгнала с оперни спектакли, нямаха никакъв бекграунд на сцената, нямах изяви, не бях дебютирала. Тя беше винаги до мен в Академията - от самото ми постъпване, до завършването, винаги бе неотлъчно до мен и знаеше прекрасно какво притежавам. Винаги е вярвала изключително силно в мен. Така се получава в живота ми, че хората около мен много повече вярват в мен, отколкото аз самата – в себе си. Каралийска настоя: “Помисли си много хубаво дали искаш да станеш една педагожка, която цял живот ще си отмъщава на децата, които учи, че не е успяла да направи онова, за което е имала заложби и не е успяла да го постигне, или искаш да пееш! Дай си сметка какво искаш и започни да преследваш тази цел!”.

Това ме възпламени и ме хвърли в размисли, спомням си, че много тежко преживях този разговор.

И тогава достигнах до прозрението, че никой няма да ми свърши работата, никой няма да извади тези въглени от жарта, ако аз самата не ги подхвана.

Ето с тази решимост отидох при Гена Димитрова и й се представих.

- Кои са обаче посланията – жалони, които са се запаметили най-силно в съзнанието Ви и си ги припомняте, преди да излезете на сцената, или работейки с Вашите студенти?

- Винаги ще помня онова, което навремето ми каза диригентът Христо Игнатов, когато дебютирах в “Трубадур”... По времето на един наш разговор, в хубава приятна компания, той ми каза нещо, което много сериозно ме накара да се замисля и цял живот е онова, което ме води при работата ми с диригентите. Думите му бяха буквално тези: „Първият път казвам, вторият път – напомням, а на третия - губя интерес!”. Ето това е нещото, което осъзнах колко е важно през годините. Тази бърза реактивност, тази упоритост, бързина и настойчивост, с които трябва да работиш! Навсякъде, където отиде да пее един певец, диригентите изискват конкретни неща и ако той не съуме да ги направи и не постигне, може да изпадне в ситуацията, че никой няма да иска да работи с него, даже да го заклеймят и да кажат: “Този не става!”. Затова винаги съм разказвала и на моите студенти този важен урок, който съм научила и който категорично поддържам, че така трябва да бъде! Един певец трябва да се научи да реагира много бързо, много адекватно на всичките изисквания на диригентите, за да може да върви напред!

По отношение на пеенето - нещата, които Гена изискваше, и за които говореше, бяха много простичко, естествено и семпло поднесени към нас, нейните ученици. Тя много обичаше да дава примери и беше много интересна - носеше в чантата си най-различни приспособления: например прототип на едни спиралки, които се слагат в букетите, имаше в себе си и огледала, носеше и различни снимки. Онова, което съм запомнила от нея е, че в прехода и във височините тонът трябва да се мисли така, сякаш че се пие, а не да се избутва навън, не да се издухва, а обратното - да имаш усещането, че го изпиваш, че го засмукваш навътре. Сякаш през това навътре тонът да излезе напред!

И другото, което тя казваше за пеенето е, че в центъра трябва да бъде вибриран говор, озвучен говор. Тя много държеше точно на такъв вибриран тон, както сама се изразяваше. Много неща могат да се кажат за Гена Димитрова. Моята докторантура е фокусирана върху педагогическата й дейност. Трудът ми е в Музикалната академия, а в него съм описала много подробно всичко онова, което тя изискваше.

- Кое е онова участие, от всичките Ви гостувания на сцени зад граница, което пазите като скъп спомен?

- Най-много се радвам и съм щастлива, че имах възможността да се докосна до знаменития диригент маестро Нелло Санти в Цюрих, с когото имам две постановки - едната на “Набуко”, а другата - “Бал с маски”. Той беше един своего рода титан в оперния свят. И днес има много изявени и изтъкнати диригенти, но маестро Санти бе ярък представител на староиталианската школа, за жалост той вече не е сред нас - светла му памет!

Нелло Санти много добре познаваше певеца, разпознаваше гласа, чувстваше всички нюанси на тембъра и виждаше с точност перспективата.

За първи път се срещнахме в извънредни обстоятелства, трябваше да спася един спектакъл на “Набуко”. Помня, че влезе в гримьорната при мен, за да ми пожелае “На добър час!” и единственото, което добави бе: “Спокойно! Театърът не е голям, не се притеснявайте, не натискайте, пейте спокойно, аз ще ви следвам!”. Напускайки гримьорната, преди да затвори вратата, се обърна и ме попита: “А вие, драматичен глас ли сте или?”. Аз отвърнах - “Не, не. не съм чак такъв драматичен глас”, на което Маестрото отвърна: “Добре, благодаря Ви!”. Вероятно въпросът му бе продиктуван от съображения какви темпа да ми даде?! Интересното за мен бе, че през цялото време на представлението той гледаше изцяло и само в мен, сякаш нищо друго не съществуваше за него, сякаш имахме непрекъсната и силна връзка по време на представлението. Чудех се какво ли не е наред в спектакъла? Много по-късно си дадох сметка, че той всъщност дирижираше без партитура, известен е със своята феноменална памет и дирижира всичко наизуст. И да, знаеше партията на всеки инструмент, всяка цифра в нотния текст, следеше прецизно кой инструмент в кой момента какво трябва да засвири, а и чуваше изключително – с абсолютен слух. За мен бе неописуемо усещане, че водеше оркестъра по начин, по който сякаш музикантите ме съпровождаха, всички дишаха с мен, получи се пълно сливане.

Такъв е споменът ми за големия Маестро, който никога не бих могла да забравя! Никога!

Друго подобно силно преживяване бе гостуването ми в „Бал с маски“ във Виенска щатсопера, където трябваше да пея с Аланя – бях извикана по спешност да заместя колежка. Направи ми силно впечатление колко голям и истинския артист е прочутият тенор. Представиха ме набързо, а аз само имах време да отвърна, че тази вечер ще съм в ролята на Амелия. Докато ме гримираха Аланя отвърна: ”Чудесно! Не се притеснявайте за нищо. Вие само пейте, аз ще играя около вас, не мислете за мизансцена, отпуснете се и пейте! Ще правя каквото трябва, ще бъда около Вас. Вие само пейте и се радвайте на мига!” Такъв е той – голям творец, голям човек, голям музикант!

И още вълнуващ момент пазя от Цюрих, когато при мен дойде една колежка от хора, заедно с няколко момичета. Аз вече бях заела мястото си на сцената, хорът беше качен на висок голям подиум, високо зад мен. Тези момичета дойдоха, за да ми изкажат (сред тях имаше и българи) поздравленията си, че не били чували такава Абигаиле, която не само да живее и да играе ролята, а и да я изпява, без да драматизира, без да форсира, а да я покрива вокално и да я изпява пълнокръвно. „Искаме да ви поздравим за всичко това, целият хор!”. Помолиха ме да се обърна към асировавилонския хор, и когато аз го направих - всичките започнаха да ми махат.

Това беше изключително преживяване за мен, заради признанието на колегите. Помня какво силно и голямо вълнения и емоция изпитах тогава.

- Нека се върнем към предстоящата юбилейна вечер в Софийската опера. Към кого би била насочена Вашата благодарност? Какво си пожелавате навръх празника си?

- Благодаря на Бог, че съм на сцената и практикувам професията си, че съм в абсолютна гласова форма и че съм запазила гласа си свеж вече цели 20 години, пейки най-тежките драматични роли! Защото от тези, които пея, няма много по-тежки. Изключвам Вагнер, когото никога не съм си позволявала да пея. Благодаря на Бог, че ме благослови с гласа, който нося и много ми се иска да мога да пея на оперната сцена поне още 15 години!

- Иска ми се да отправите едно пожелание, но не само към Вашите студенти, а и към младите певци, които тръгват по своя път сега, в това тежко и страшно време на изпитания и кризи, когато хората на духа трябва да преодоляват сблъсъка на материално и духовно, да превеждат с изкуството си другите през изпитанията, които ни връхлитат безмилостно едно след друго! Един съвет или просто напътствие ...?

- Освен гласът, което е необходимо условие като минимум за всеки, който тръгва по този път, трябва да са изключително мотивирани и много, много да работят целенасочено, да са изключително бързи в реакциите си и да следват пътя си, но в никакъв случай да не си позволяват да минават през трупове, и да помнят, че нищо не бива да е на живот и смърт. Да, трябва да имат своя цел, която да е ясно фиксирана и да я преследват, но аз съм на мнение, че минаването през трупове, амбицията за постигането на каквото и да е на всяка цена – това не води до нищо добро.

За себе си избрах да имам и семейство, и сцена, на която да показвам това, което извира от мен, да се наслаждавам на музиката и да радвам, надявам се, публиката! И едновременно с моя творчески път на оперна певица исках да мога да се насладя на най-голямата благословия за една жена - да бъде майка! Няма аплауз, който да ти замени тази обич!

- Какво е усещането и признанието, да бъдете водещ солист и част от състава на Софийската опера и балет?

- Щастлива съм, че съм от тези певци, които имат възможност да бъдат на сцена! И това да бъде професията ми, а бих казала дори, че тя е едновременно и мое хоби, защото аз никога нямам усещането и не казвам, че отивам на работа! Софийската опера и балет за мен е един дом. И много интересно, че когато съм била дълго време в чужбина и като вляза отново в Софийската опера, наистина усещам, че все едно се прибирам вкъщи, у дома. Софийската опера ми дава усещането за уют, за спокойствие, за удовлетвореност, за признание, за доверие! Някак знам, че това е моето място и че тук се чувствам истински щастлива! 

Обратно към всички новини от агенциите