Изповедта на един родопчанин от ардинското с. Падина

18.03.2012г.

PReporters

Изповедта на един родопчанин от ардинското с. Падина

Ангел Семерджиев съм. Самичък съм като чук. Голямата дъщеря със семейството си е в Италия. Малката е във Велико Търново. Бесен съм. Тази, нашата демокрация я направихме погрешно. Искам да се върне всичко и отначало да се започне, но като чехите, като словаците. Съсипахме земеделието. Съсипахме фабриките. Турихме ножа на тютюна – единственото нещо, с което тука се препитаваха родопчани. Как се живее в Падина? Омръзна ни да казваме, че е трудно… Не ни е по вкуса да се оплакваме. Но истината, си е истина. Имаме мандра – нямаме крави. Как да ги гледаме като килото фураж е колкото изкупуват литър мляко. За чаша сода в заведението плащаме повече. Кое му е хубавото? Остана ни само чистият въздух, красотите родопски и…мъката по тях. Поляната да се окоси, да се даде на хайванчето да хапне, добре. Но кой да развърти косата? Тук сме само пораслите – натрупали бая годинки. И сме на изчезване. Въртим се из големите къщи. Поглеждаме към портата, дето няма кой да я отвори… Така, след дългата тирада, се представи едрият родопчанин, седнал с още трима мъже в най-личното заведение на Падина. Мъжете седяха на по бира. Масата им изглеждаше самотна в огромното заведение, което си имаше дори и балкон, а стените са облицовани с обработено с мерак дърво. После разбрахме, че цялата тази хубост е сътворил Ангел. Разбрахме още, че заведението се пълни от дъжд на вятър през зимата и по празници. Вечер има и музика. Момичето зад бара ни поднася по чаша кафе. Отпиваме бавно и се опитваме да го заговорим, но Ангел пак взема думата: Няма да го закачате. И него ще изпуснем – завършен фармацевт. Какво да прави тук?… На този наш премиер евалла да му кажеш. Пенсионерите не му трябват, селяниите, младите – също. Как може? Земеделието храни народа! Пък пари за него няма? Ама за магистрали – има!? Оттам се печели! Ние ли не знаем? Тук Ангел спира, поклаща глава и пак продължава: Това, дето го изприказвах искам да го чуе целият български народ и бат Бойко да чуе, защото не само аз мисля така. /Останалите мъже се споглеждат съглашателски/. Между селата и градовете дупките по пътищата не го ли дразнят? Ей тия магистрали, дето ги строи, за българския народ не значат нищо. Те ще имат значение, ако се свържат с населените места наоколо. Като дойдат инвеститорите, няма да хвърчат само по магистралите я, нали трябва да стигнат при нас, за да завъртят бизнеса си. Ще става все по-лошо. 21 години правим преход… Крадене и пак крадене. А бе то се знае от кого. Колко ни станаха милионерите, а? Каква работа свършиха за държавата? Искам целокупният български народ да живее нормално, да не си брои стотинките. Защо през онова, „лошото” време, дето му викат, можеше да има къде всеки да си изкарва хляба, пък сега – не. Тогава било лошото… Разбрахме, че има и по-лошо. Каква е тая, нашата демокрация? Как така, уж ни има, пък ни няма. Съгласен съм с оная демокрация, на французите, датчаните, норвежците, ама кой ще я пусне тук, пита Ангел. Лошото е, че има такива, дето за две кебапчета й пляскат на нашата демокрация, а трески за дялане много. Защо бизнес е мръсна дума? След този въпрос на Ангел мъжете сякаш приключиха с българските неразбории и разговорът им стигна чак до Китай: Я вижте китайците какво направиха с икономиката си – по цял свят си правят парички. Но там престъпниците знаете какво ги правят… Тук мълчанието е многозначително, но явно излъчва съгласие с мерките на азиатската държава. Пък ние си направихме варварски капитализъм. Нашите хора искат работа. Защо трябваше да се разграбват ТКЗС-тата? Ами да бяха сменили името, щом не им харесва, но да се запази техниката, опитът, построеното. Само ние направихме тази лудница. Много от държавите в Европа си запазиха кооперациите и сега са по-добре от нас. Пък българинът при земя внася от Македония, Турция, Сърбия, Италия, Китай, откъде ли не зеленчук и плодове. Все едно че живеем в пустиня. Връщането на земята стана по най-глупавия начин, който може да се измисли – в реални граници. Парче по парче, пък сега искат големи площи, за да може да влязат инвестиции от Европейския съюз. Е, това ако не е за плач… От нашето село са излезли много доктори, инженери. Работят и по чужбините – в Канада, Холандия, Испания, Германия. И това е за плач… Така разсъждават хората от голямото село в Ардинско, където все още живеят над 800 души и не спират да си задават въпроси от рода на: Защо децата ни забегнаха, а мрат за Падина? Защо никой не продава къщите, строени с кървавия труд на поколения миньори по рудниците в Еньовче? И сами си отговарят, защото искат техните деца да си знаят родата и корена, да не забравят пататника, изпечен от тукашни картофи – най-вкусните, качамакът с домашно масло и сирене. Искат да гледат плетките и чергите на баби и майки и когато поседнат под асмата, която тук е царица почти във всеки двор, да усетят вкуса на виното и ракийката, на песента, на въздуха дори. Да паля мойта ладичка и да ви изведа над селото, на високото, в хубавата гора, там има още едно Падина с вилички, кани ни сърцато Ангел. Другото Падина оставихме за следващо идване. Докато отивахме към колата, край нас профуча мотопед, от него ни се усмихваха момчета. С тази усмивка си тръгнахме.

Новини от агенциите